Колкото пъти съм ходил в Индия, пък и на други места по земния шар, все, като един Ганьо Балкански, мъкна със себе си едни мускалчета с розова вода. В Русия малките подаръчета предизвикваха взрив от емоции от страна на руснаците, с които живяхме социализма, а при по-младите – не. Нямаше особени емоции и сред моите приятели индийци, като им подарявах иначе красивите сувенири. Оказа се, че и Индия е производител на продукти от роза и дори някои се използват в аюрведическите рецепти. Но когато с Райко отидохме на фестивала на розата в Казанлък и той заедно с нагиздените моми се втурна да бере розов цвят, и усети атмосферата на празника, спечелихме за българската кауза един индиец. Оставаха само милиард и половина още! По-късно спечелихме и още няколко човека – като се върнал в Индия, Райко разказал за преживяното на празника и Рупа, жена му, беше много щастлива, когато ѝ занесохме един голям комплект парфюмерия и сапуни от роза. Така бавно и полека ще продължим нашия „натиск“ към Индия.

И тук ми се ще да разкажа и за някои „случайни“ съвпадения в нашата, и тяхната съдба, които понякога много значат:

В България, Алеко, авторът на героя с мускалчетата, адвокат по професия, завършил право в Одеса, в цикъла си „Разни хора, разни идеали“ още през далечната 1897 г. пише: „Солунската митница! Калифорния, да я вземе мътната! Еле тази солунска митница – на сърцето ми е израснала, ваджията!“.

В Индия, малко по-късно през 1930 г. Индийският национален конгрес, партията на основателите на нова Индия – адвокатите Ганди и Неру, с дипломи от Университета в Лондон и Тринити колидж в Кембридж, приемат „Декларацията за независимостта на Индия“ (Purna Swaraj), в която ни повече, ни по-малко е казано: „Митниците и валутата са толкова манипулирани, че да натрупат допълнително тежест за селячеството... Митата издават явна пристрастност за британските производители, а приходите от тях се използват не за намаляване на тежестта за масите, а за поддържане на изключително екстравагантна администрация....“.

Човек, като ги чете тези юристи, ще си рече: „Учени люде, не можеш ги излъга!“ Да, ама и Великите сили не си поплюват, спазвайки вечния принцип „Разделяй и владей“, като накълцват Балканите на парчета, обявяват – „Ето го барутния погреб на Европа!“. Англичаните пробват този трик и в Индия, ама ние вече сме показали на света, че така не бива: „Една вечер, на вечеря, може би след допълнителна чаша уиски, лорд Маунтбатън разкри на Неру плана си да направи провинциите на Индия независими държави. Неру, изтъкнат историк, изпадна в ярост. Маунтбатън, каза той, щеше да „балканизира“ Индия.“*. И все пак от бившия „Британски Радж“, след Втората световна война на картата на Света се появяват няколко държави, но моделът не е съвсем Балкански.

През 1937 г. Индия е посетена от професора по международно право от Университета в Берн Константин Кацаров. Впечатленията си той описва в пътеписа си „Светът отблизо“. Книгата на професора излиза през 1946 г. в София. През следващата година на 15 август в Индия обявяват независимостта си от Британия – Денят на независимостта, а в България, авторът ѝ го вкарват по политически причини във варненския затвор. Професорът е впечатлен от британската управа на Индия и споделя: „Само английският политически гений ... е успял да създаде една единна Индия за външния свят, която представлява същевременно и за самите индийци стимул и идеал за бъдещата им държава.“. Пророчески думи, защото колегите му, юристите Ганди и Неру, организират новата държава по образ и подобие на първоизточника. Карали са я почти по системата copy-paste, така че днес в Индия ще видите полицая с британската униформа и пръчка под мишница или учителя в клас, с показалка в ръка, с маниер, познат ни от „The Wall“ на Пинк Флойд, или онова животно, останало почти в чист вид от времето на британското владичество, наречено чиновник на държавна служба. Но ще чуете и почтителното „Good Morning, Sir!“, което така нежно гали ухото.

И всичко това ни се случи, когато отидохме в държавната банка да сменим малко пари. На входа ни посрещна портиерът с британската униформа и дълга бамбукова пръчка и след „Добър ден, сър!“ ни заведе при човек с ръкавели. Той започна подробно да ни разпитва за целта на посещението – защо ще сменяме пари, колко пари ще сменяме, от къде сме и т.н. Вероятно отговорите ни го задоволиха, защото се провикна и след минути дойде човек с чай. Пиейки чая, продължихме да си бъбрим, но вече поддържахме английски разговор – за времето, за Европата и пр. Отвън опашката бе станала огромна, но без да гъкне, чакаше търпеливо началството да свърши с нас. След около час ни викнаха в касата, при друг чиновник, също с ръкавели, който ни накара да опишем номерата на банкнотите, които ще сменяме и след още около час бяхме навън с многото индийски рупии.

„Всичко вече е забравено“ ми каза и Раджешко на изхода на „Teen Murti House“ – мемориалът, посветен на първия министър-председател на Индия Джавахарлал Неру. Дори и облеклото на Ганди (Gandhi cap) – бяла дреха с бяла шапка на главата, която се налага като стил на обличане на политическата класа след смърта на Ганди, може да се види в Индия все по-рядко.

Пак с Раджешко няколко години по-рано пътувахме из България. Стигнахме до Батак и там някъде в разказите за ужасите от онова време, изникна и паралелът с ужаса, който ни показаха, когато бяхме в столицата на сикхите Амритсар. Там, по време на голям местен религиозен празник, в ранния следобед на 13 април 1919 г., когато празненството е в разгара си, комендантът на града полковник Дайер намира, че такова струпване на хора е опасно, трябва да се разпръсне и заповядва на подчинените си войници да стрелят в тълпата без предупреждение. След първите изстрели, които войниците направили във въздуха, той строго заповядал да се стреля по-ниско и по-точно. По-късно пред анкетна комисия, разследвала разстрела, се установява, че са произведени 1650 изстрела. На въпроса защо толкова, полковникът отговаря „С толкова муниции разполагахме, за съжаление!“. И това не е разбеснял се башибозук, а редовна английска войска. В разгорялата се дискусия по повод „инцидента“ английското общество се разделя в оценката си за станалото, като немалка част подкрепя и приветства действията на Дайер. Но за индийците той е убиец и в мемориала „Джалианвала Багх“ в Амритсар името му е изчегъртано от всички надписи, а в индийската памет той е осъден като Херострат на забвение, като „инцидентът“ е силна мотивация на индийското общество за съпротива срещу англичаните.

Паралелът с нашата история не свършва дотук. През 1857 г. избухва едно от най-кървавите въстания в индийската история. Никога няма да забравя една картина от училищните ми буквари – „Потушаване бунта на сипаите“: привързаните към дулата на оръдията индийци очакват английския командир в парадна униформа да даде заповед за стрелба. Картината е на Василий Верешчагин, руски художник, онзи, дето изрисува и „На Шипка всичко е спокойно“. Картината не е известна в Индия. Откупена е от Британското правителство и е унищожена. Поводът за бунта, може и да ни звучи смешно – войниците индийци на английска служба, наречени сипаи, отказват да ползват новите муниции, в които има свинска мас и говежда лой. Англичаните с презрение се отнасят към религиозните предразсъдъци на туземците и, убедени в своята непогрешимост, не отстъпват – и бунтът започва. Въстанието обхваща голяма част от Северна Индия и много скоро исканията прерастват в политически. Бунтът създава и своите легендарни герои – принцеса (Рани) Лакшми Баи става символ на борбата на индийския народ срещу английския деспотизъм.

След почти две години англичаните потушават въстанието с крайна жестокост. Но това разтърсва „короната“ и слага край на унизителното положение една компания, па била тя и Ост-индийска, да владее цял субконтинент. Индия става част от Британската империя, известна като „Британски Радж“, а индийците получават, поне на книга, статута на британски граждани. Точно двадесет години по-късно и ние се вдигаме на бунт срещу поробителите. Априлското въстание ражда националните ни символи, като сред тях е и нашата княгиня – Райна. Потушено от Османската империя с безчовечна жестокост, то малко по-късно ни дава и Свободата.

И още един паралел за съпротивата на двата народа срещу поробителя, но без насилие. В края на XIX в. Рам Мохан Рой създава първото голямо реформаторско движение в Индия. В началото „реформаторите“ започват борба за защита правата и духовно освобождаване на нацията, което да бъде и първата стъпка към възстановяването и на политическата независимост на Индия. Почти по същото време в Отоманската империя българите започват борбата си за църковна независимост, исторически период от Българското възраждане, също първа стъпка в борбата за национално освобождение на България. В Индия борбата продължава Махатма Ганди, който налага своята идея за пасивна съпротива без насилие, като се бойкотират правилата на империята – политика, институции, производство, а дори и етикет. Изобретява малък стан (чакрък), на който да тъче сукното за дрехата си, а се облича само с наметка, колкото да се скрият някои части от тялото. В началото осмиван, а после тачен като национален герой (Махатма означава на санскрит „висока душа“).

През седемдесетте години на XX в. две дами построяват здрав, много сърдечен българо-индийски мост. Това са дъщерята на Неру – Индира Ганди, тогава министър-председател на Индия, и дъщерята на българския министър-председател Тодор Живков – Людмила.

Началото е през 1969 г., когато Людмила заедно с баща си посещава за първи път Индия. Приета е от Индира Ганди, посещава Тадж Махал, запознава се с учението на Шри Оробиндо. През 1976 г. посещава Индия сама, отново се среща с Индира Ганди. Посещава Акра, Джайпур, Каджурахо, Мадрас, Махабалипуран, Аджанта, Елора, Пондичери – ашрама на Оробиндо. Тук в нея се зараждат идеите ѝ за интегралността като израз на комплексната човешка природа. На 16 ноември е второто посещение в Индия в рамките на една година, като този път е с баща си. През 1978 г. посещава Непал и Шри Ланка, а от 11 ноември е в Индия. Пътува в Тибет, а след това се среща със Сай Баба и Светослав Рьорих в Бангалор. Сай Баба пророкува, че през 1981 г. тя ще стане най-известната жена в света и че е сред малцината „избрани“. Светослав Рьорих посещава България неколкократно във връзка с откриването на неговата и на Николай Рьорих изложба в различни градове на страната. Той е съинициатор на започнатите от Людмила Живкова национални програми за естетическо възпитание и международната детска асамблея „Знаме на мира“. Подарява на България над 400 картини на Николай Рьорих и свои собствени картини, подготвя създаването на център „Рьорих“ в България, но смъртта на Людмила Живкова през 1981 г. прекъсва това начинание.

През 1979 г. в София се провежда грандиозно мероприятие – откриване на монумента „Знаме на мира“.

Неговият девиз „Единство, творчество, красота“, заимстван от идеите на Шри Оробиндо, не се връзва със социалистическата идеология и не е добре приет в СССР, а в България е неразбран. Монументът „Знаме на мира“ е мощна бетонна конструкция, висока 37 метра, в която са поставени 79 камбани, изпратени от цял свят. На върха в пространствена сфера, наподобяваща сърце са разположени седемте основни камбани, които олицетворяват седемте основни принципа на Махатма. През 1981 г. заедно с културна делегация Людмила посещава Индия за пети, последен път. Среща се с хора от политическия елит, но предпочита срещите предимно с брамини, посещава храмове, предимно на Кали, а в града на бъдещето Ауровил засажда 1300 рози.

През 1981 г. на 31 март в новооткрития Национален дворец на културата (НДК) се провежда XII конгрес на БКП. Във въздуха витае идеята, че Людмила подобно на Индира Ганди се готви за приемник на Тодор Живков, както Индира е приемник на баща си Джавахарлал Неру. В началото на юли състоянието на Людмила се влошава. На 2 юли пристигналият в България личен астролог на Индира Ганди, предупреждава за нейната близка кончина. На 21 юли, в деня, когато трябва да се срещне с пристигналия министър на културата на Индия, намират мъртвото тяло на Людмила в Боровец.

На 31 октомври 1984 г. е убита Индира Ганди. Добре си спомням колко потрес имаше в нашето общество тогава. Ние я чувствахме, все още, много близка нам. Изрових вестник „Работническо дело“, официоза от това време. В няколко броя основната тема е убийството на Индира Ганди. Разбира се, в политическите коментари се посочва подбудителят на убийството – международният империализъм, а преките извършители, двама сикхски командоси от охраната на Индира Ганди бяха заклеймени като терористи и слуги на ЦРУ. Но между редовете можеше да се разбере, че това убийство е отговор на проведената през месец юни военна операция „Синя звезда“, разпоредена от министър-председателя на Индия Индира Ганди. На 3 ноември 1984 г., деня на погребението на Индира Ганди, в България е обявен ден на национален траур. Разпоредено е прекъсване на работа за три минути в мига на кремацията на Индира Ганди, оръдейни залпове, сирените на локомотиви, заводи и кораби да свирят в нейна памет. Такова чудо в България вероятно е било само когато са погребвали Царя и Георги Димитров. В Индия на клада от сандалово дърво изгарят тялото на Индира Ганди и прахът е разпръснат над река Ямуна. На поклонението присъстват лидери от цял свят, като нашата делегация се води от Тодор Живков.

Недалеч от кладата, в центъра на Делхи на брега на река Ямуна, почти срещу Червената крепост, се намира паркът „Радж Гхат“. Той е националният пантеон на строителите на съвременна Индия, символ на трудния път, по който тя върви. Трима от покойниците, чиито паметни плочи са изложени тук, са убити при атентати. В началото, през 1948 г., там е поставена паметна платформа от черен мрамор в чест на бащата на нацията Махатма Ганди. През 1964 г. е поставен мемориалът „Схантиван“ в чест на първия министър-председател Джавахарлал Неру, а през 1984 г. – „Схакти Стхал“, в чест на дъщеря му Индира Ганди. През следващите години са изградени мемориалите на още неколцина държавни мъже на Индия, включително и на сина на Индира – Раджив Ганди, също убит при атентат.

От „Гест хауса“ на Индийския университет, където обикновено отсядаме в Делхи, до центъра преминаваме покрай „Радж Гхат“ почти всеки ден от престоя си в Делхи. Един ден спирам рикшата и отивам да го разгледам. Пълно е с хора, повечето са деца и ученици, дошли на поклонение. Входът е безплатен, само дето трябва да се събуеш и да обикаляш бос. В Индия е правило в религиозните храмове да се събуваш. Обясниха ми, че това е наложено от брамините в хиндуистките храмове, но важи и за всички други – събухме се, когато влязохме в Бахайския храм „Лотос” в Делхи, в католическата катедрала във Варанаси, в храмовете на сикхите в Амритсар. Тук, макар че мемориалните платформи са на открито в парка, пак трябва да обикаляш бос. Охраната е безумна – войници с автомати те претърсват, преминава се и през скенер (за мъжете и жените са различни). Чудя се за какво е тази охрана, при положение че освен паметните плочи, венците и запалените лампи в чест на мъртъвците, няма нищо друго. После се сещам за „строгата“ охрана на римските разкопки в центъра на Стара Загора, където по „римската“ улица поне камъните да бяха римски, и се успокоявам.

И сега му е мястото да разкажа за моята лична среща с Индира. В една забутана уличка на гърба на военното министерство в Делхи, където работи сега д-р Раджеш Арора, се намира незабележимото „Mysor cafe“. Уличката е пълна с маймуни, които спокойно прескачат оградата на министерството и… май се опитват да шпионират. В кафето над тезгяха на бара е сложена неголяма черно-бяла снимка, на която са Индира Ганди и синът ѝ Раджив, а зад тях им сервира мъж, досущ като собственика. Взирам се упорито дали пък недовиждам, но скоро идва собственикът и разбирам, че този на снимката е баща му. Индира е обичала да идва в това кафе, за да избяга, може би, за миг от властта. Поръчваме менюто ѝ. Вегетарианско, разбира се!

След кончината на двете дами в началото на 80-те, връзките между двете страни секват, та да се достигне дотам, че в началото на 2010 г., когато за пръв път попаднах в Индия, индийците не бяха и чували за нас или ни бяха забравили. Като спомен от онова време у нас остана само създадената от Людмила в София и открита след смъртта ѝ на 5 ноември 1985 г. „Галерия за чуждестранно изкуство“. Тогава всички цъкахме с език пред дивните експонати, донесени от Изтока, но ако човек се е разхождал из Индия, ще разбере, че във всеки град, на всеки ъгъл го дебнат магазинчета за сувенири – може би реплики, а може би оригинали, кой да ти каже, като цената, разбира се, е въпрос на дълги преговори.

Беше ясно, че ще трябва да се работи по въпроса. Започнах разяснителната кампания с националната гордост – Стоичков! Световното по футбол в Щатите беше току-що отминало и възгласът „Българи, юнаци!“ още огласяше планетата. Да, ама не, както го казваше Петко Бочаров. Индийците не бяха чували за нашето светило, те просто не се интересуват от футбол. От английските спортове са си избрали най-английския – крикета. На всяко кюше, във всеки двор момчетиите махат с бухалки, а нерядко просто с някаква дъска или дърво. Така че номерът със Стоичков не мина и трябваше да се търсят нови похвати в започнатата кампания „Де е България!“

Булевард „Радж Патх“ – Царският път, в самото сърце на Делхи, е разположен между Индия гейт и президентския дворец „Бхаван“, заедно с импозантните сгради на разните му там министерства. Той е любимото място за разходки на местните, като тук се провеждат и тържествата по повод националния празник на Индия – Денят на Републиката – 26 януари. На 26 януари 1950 г. в Индия е приета Конституцията на Индия. (Националните празници на Индия са три – Денят на Републиката, Денят на Независимостта и Ганди Джаянти – рожденият ден на Ганди, като днес първият се счита за най-важен.) И в България землякът проф. Петко Петков ратува за главен национален празник да се приеме денят на приемане на Търновската конституция – 16 април 1879 г. Подкрепям!

Няколко дни преди военния парад се прави и генералната репетиция. Тя е с билети и ако си с много „дълги“ връзки, ще се уредиш да зяпаш. Този номер с „връзки“ – те, индийците, го знаят и го ползват доста успешно. А дали им е останал от англичаните, или от това, че по конституция Индия е социалистическа държава, не знам. И в двата случая тази измишльотина на белите добре вирее на индийска почва. Та с безценните билети за генералната репетиция, с фотоапарати, камери и всичко, каквото се полага, бързаме за парада. На входа проверката е жестока – дори ни събуват и после, разбира се, ни прибират фотоапаратите. „Заради сигурността на официалните лица“, ни казват. Вътре разбираме, че официални лица няма, а президентът на републиката, който ще приеме парада на войските, е човек от охраната, но вероятно са тренирали и въпросната сигурност. Парада откриват духовата музика и полкът на кавалерията на Раджастан. След тях един след друг преминават полковете на ВВС, на ВМС, сухопътни и всякакви други войски. Униформите досущ като на британската армия, и то от времето, когато Индия е „перлата в британската корона“. Единствено войниците от Раджастан са в пищни шарени дрехи, а офицерите и войниците сикхи от всички видове войски са с дълги бради и тюрбани. Подвикванията на офицерите и строевата стъпка на машируващите войници са същите, както на гвардейците пред Бъкингамския дворец – вдигат крак, задържат го и после го отпускат до земята – бавно и тържествено.

След като парадът завърши, любезните домакини ни поведоха към „India Gate“. Построена е през 1921 г. в чест на падналите индийски войници през Първата световна война. По стените на монумента са изписани местата на индийската бойна слава, а това са почти всички краища на Земята, където англичаните са имали вземане-даване. И в един миг прочитам „Галиполи“. Ами то е почти до нас – в Европейската част на Турция. Там по време на Първата световна война, по идея на Чърчил, англичани и французи правят голям десант. Войските на англичаните, съставени предимно от индийци и австралийци, са избити в голямата си част от отбраняващите се турци. Сламката за моята лекция за България беше пред нас и аз започнах: „Галиполи...“ и соча нагоре „... нали знаете къде е?“. „Ами да!“ – отговарят ми дружно индийците – „Това е някъде в Раджастан.“ Беше излишно да продължавам да се обяснявам. И затова на въпроса „Where are you from?“, който ми задаваха почти на всеки ъгъл непознати люде, а те индийците са много любопитни, особено към белия човек, отговарях скромно: „From Europe“. С тези мрачни мисли живях близо пет години. Дори си мислех, че никога няма да мога да се афиширам като българин. „Тя, Индия, е огромна. Те, индийците, са си самодостатъчни.“ – утешавах се аз.

След пет години по улиците на Индия отново ме атакуваха със същия въпрос и аз по стар навик с половин уста казвах: „От България“, като бързах да допълня „От Европа“. Но сега всички възторжено се провикваха „О, Бългерия! Прекрасната Бългерия!“. Оказа се, че хитът на Индия в началото на 2016 г. е България. Обяснението дойде скоро – филмът на сезона „Dilwale“ (Златно сърце) беше сниман в България. Индийците масово се тълпяха пред киносалоните, дори и аз отидох да го гледам. Мелодраматичните любовни сцени пред сградата на Парламента, храма „Александър Невски“, Народната библиотека и Университета в София, тихите романтични кътчета във възрожденските къщи на Жеравна и хотелите по морето, бесните каскади по магистрала Тракия и участието на супер звездата на Боливуд Шах Рукх Хан бяха направили България известна и близка до всяко индийско сърце.

И когато заедно с моите приятели, отново до величествената „India Gate“, посочих надписа „Галиполи“ върху монумента и небрежно поясних: „На около стотина километра от България е!“, всички ме разбраха. „Да, да!“ заклатиха глави в съгласие индийските ми познати. И тогава разбрах, че само ние, българите и индийците, напук на целия останал свят си клатим главите за „да“ и въртим за „не“. Incredible India и бих добавил: и България също!