В кабинета ми влезе силно мургав мъж, събра длани и с едва доловим поклон каза „Namaste, I’m doctor Radjesh Arora from Delhi.“ Медицинският факултет в Стара Загора, в който работя, се намира в т. нар. „латински квартал“ – навремето в сградата се е намирала Френската гимназия и учениците са ги тормозели да говорят дори и в междучасията на френски. После тук се нанася Медицинският институт, а е известно, че докторите много обичат да се „праскат“, че знаят латински, пази боже!, и през цялото време коренното „латинско“ население на квартала бяха циганите с техния си „латински“. Та в първия момент си помислих, че влезлият е от третата група членове на „латинския квартал“. Но това беше само в първата нищожна част от секундата, когато очите ми бяха възприели само цвета на кожата му (докторите казват, че човешкото око има различни рецептори за цвят и форма и първите били по-бързи). Но следващите секунди, когато се задействаха и другите рецептори, аз видях, че пред мен стои благородна и много доброжелателна физиономия, която търпеливо очакваше да си настроя очните рецептори. Да, пред мен беше застанал индийски принц. „Ти си Васил, знам вече“, ме осведоми Раджеш. „И аз те знам, ти си новият колега от Индия.

Ще ти викам Раджешко, става ли? На мен можеш да ми викаш Васил, Васко или както си избереш“. По-

късно си избра да бъда Буда, но и Вашко вървеше. Дланите на Раджеш продължаваха да бъдат събрани и на мен ми се щеше да му кажа, както навремето в казармата „Свободно, остави!“, но повторих поздрава на новодошлия – „Намасте“. Той сякаш това и чакаше. Хвърли се на врата ми и братски ме прегърна. „В Индия „намасте“ е онова, което ще ти кажат при всяка среща“ – съобщи Раджешко. „Дори само жестът на свитите длани и лекият поклон, наречен анджали мудра, носи същото послание. „Намасте“ е на санскрит, продължи той, и означава „Божественото в мен те приветства и се свързва с божественото в теб.“ Понякога в Индия ще чуеш и „Намаскар“ или „Намаскарам“, което си е пак същото. Думата „намас“ се среща във ведическата литература и се появява със значението „почитам, обожавам“.

Беше в навечерието на Коледа и навън валеше сняг. Раджешко посочи през прозореца и каза възторжено: „Вали сняг!“. „Да, вали – отвърнах аз, – в Стара Загора понякога вали и сняг.“ „За първи път виждам сняг! У нас в Делхи никога не вали.“ Зарязах работата си и този ден реших, че ще да бъда с Раджеш. „Вземи си палтото и ще те заведа на Аязмото – там винаги вали повече.“ Оказа се, че няма палто, та отидохме до Универсалния в центъра да му купим нещо зимно. Взехме му едно яке с качулка, което той не свали от гърба си следващите три месеца, които изкара в България. На Аязмото беше понатрупало и Раджешко се търкаля в снега щастлив, както го правехме като деца. Мисля си, че ако знаеше, че вкъщи на тавана имам снежна шейна, щеше да ме накара да я домъкна.

Няколко дена по-късно на коледната трапеза се бяхме събрали цялото семейство и, както повелява обичаят в този ден, коледните манджи бяха постни и седем на брой – баница с късмети, постни сърмички, картофена салата, готвен боб, шопска салата, тиквеник и гарафа с моя домашна ракия. Раджеш, вече част от семейството, го бяхме изтипосали в средата на масата. Той с лаком поглед обхождаше масата, подпитваше за манджите и като разбра, че всичките са „veg“ бързо си призна, че от всичко ще опита. Раджешко е заклет вегетарианец, и както разбрах по-късно, като повечето индийци – в Индия стандартът е „veg“, т.е. вегетарианско, постно, а другото „non-veg“ – с месо, е по-скоро изключението.

По стар български обичай започнахме с ракията. Разлях на всички възрастни. Раджеш запита за произхода на напитката – „сливова“, отвърнах, „Моя, домашна!“. Лина, дъщеря ми, услужливо преведе „Homemade from plums.“. Докато успея да се обадя, че това не е сок от сливи, а ракия, Раджешко изля напитката в устата си и мигом се превърна в огнедишащ змей. А исках да кажа още, че не спазвам точно заветите на колегата Менделеев и установения от него стандарт от четиридесет градуса, а я държа около шестдесет и си я разреждам преди употреба, но станалото, станало. Змеят бавно възвръщаше човешкия си лик. Оказа се, на всичкото отгоре, че Раджеш е и строго непиещ алкохол.

В Индия пиенето на алкохол е по-скоро изключение, пие се по някакъв много важен повод, например сватба – тогава индийците, само мъжете, разбира се, пият уиски и си замезват с печено пиле. Това е проверено поне три пъти и следователно според науката това твърдение става доказателство. Първият път беше в Делхи, когато колегите индийци ни направиха тържествено посрещане. Вторият беше на една сикхска сватба, където попаднахме случайно, а третият път беше в град Рурки. И понеже беше знаменито приключение, ще го разкажа от игла до конец.

Пристигнахме много късно вечерта в Рурки. Тук сме по покана на колега – професор по биохимия, с когото се бяхме запознали няколко дни преди това. Рурки е малък град за мащабите на Индия, в който се намира най-старият в Азия технологичен колеж, основан от англичаните още през 1847 г. Оставихме си багажа в университетската гостна, където имахме запазена стая. Измихме се надве-натри и бързаме, защото знаем, че ни чакат.

Навън е непрогледна тъма – уличните лампи, доколкото ги има, са твърде разредени. Тротоар няма, затова пък помийната вода от къщите се излива на улиците и тече по добре оформен улей. В повечето индийски градове е така, като в някои улеят е покрит с плочки. Иванка, разбира се, падна в улея и почна да капризничи, че иска да се връщаме да се преоблича.

В края на краищата отидохме на гости с почти три часа закъснение. Хората обаче стоически ни чакаха. Бяха се събрали няколко колеги от университета, няколко свободни граждани и един учител по химия – само мъже, жената на домакина дойде в края, и то защото ние настояхме. Домакинът тържествено вади бутилка уиски и огромна тава с печено пиле. И двете се бяха темперирали – уискито се беше стоплило, а пилето изстинало. Тук у мен възникна едно основателно съмнение, че вероятно уискито изобщо не е било охладено, защото никой не се сети да предложи лед. Ще го пием такова. Домакинът откри вечерта, като заяви, че пази това уиски за свидни гости. Стори ми се, че дори каза от двадесет години. Чукнахме се, ние с полупълни чаши, индийците с полупразни, които такива си останаха и до края. Благодарих, разбира се, като изразих надежда, че пилето е по-скорошно и понеже бяхме прегладнели, се захванахме с него. След първия напън разговорът потръгна. Поговорихме си за Индия, за България, за ракията, за Менделеев. Слушаха внимателно – не бяха чували нито за България, нито за ракията, а учителят по химия не беше чувал и за Менделеев.

Години по-късно празнуваме Коледа с Раджеш в Делхи. Води ни на Конат Плейс, защото тук може да се купи почти всичко за трапезата ни на Бъдни вечер. Коледа не е празник на индийците, но тук, на Конат Плейс, по витрините пресвяткат светлините на коледни елхи, а уличните продавачи се надпреварват да ти тикат в ръцете червената шапка или ботушките на „Дядо Коледа“. Мелодията на песента „Тиха нощ, свята нощ“ на Конат Плейс се смесва с тътена от преминаващите автомобили, мотопеди и рикши, с непрестанния вой на клаксоните им, с виковете на уличните търговци и жуженето на тълпите хора.

Раджешко живее в жилището на баща си – Гопал Кумар Арора, военен летец от запаса. Принадлежи към кастата на брамините и затова е нарекъл сина си Раджеш – „Богът на царете“. Строг и властен, той е патриархът на къщата и е онзи безспорен авторитет, каквато по нашите земи е била традицията и на българския възрожденски дом. Цялото семейство се е включило в подготовката на празника. Децата, две момчета, украсяват къщата и елхата. По-големият, Танмай, което на санскрит означава „Изцяло погълнат от Бог“, тогава в 12 клас, свири на китара, а по-малкият – Геетанш е кръстен на една от главите на индийската сага „Бхагват Гита“. И двамата учат в престижното частно училище „Спрингдейлс“, което коства значителни средства на семейството.*

Във всеки индийски дом има кът, по-голям или по-малък, посветен на боговете. Индийските богове са много и всеки може да си избере на кой бог ще се посвети. В семейството на Раджешко боговете, които почитаха, бяха май повече и затова им бяха отделили почти половината коридор. Там сложиха и елхата. Манджите бяха постни, разбира се седем, като се съгласихме те да бъдат българо-индийски. Индийските бяха тънките индийски питки „чапати“, приготвени от брашно, сол и вода, без мая, изпечени на нагорещен тиган, намазани с индийското масло „гхи“; супа от червена леща с моркови; кисело мляко и бутилка уиски. „Царевична е, „veg“, дяволито съобщи Раджешко, който знаеше, че в България по Коледа се пие, през останалото време също. Българските манджи бяха шопска салата с настъргано индийско сирене „панир“ отгоре, лозови сърмички, пълнени с ориз и стафиди и баница с късмети. Лозовите листа и стафидите за всеки случай си ги носехме от България. За шопската салата купихме всичко от магазина. Не се получи същият вкус, защото доматите, които се продават в Индия са малки, полуузрели и безвкусни, а панирът на мен ми сладни, но и така се хареса на всички. Само баницата с късметите не се получаваше – нямаха печка за печене и затова двете – Прити и Иванка, измислиха нещо компромисно – малки пържени хлебчета като мушнаха листчетата с късметчета вътре. Късметите беше измислил бащата на Раджеш. Пожеланията бяха кратки, едносрични и ясни, като заповеди – учение, здраве, късмет, щастие, успех и т.н. На масата щяхме да седнем всички, нашата традиция го изисква, но в Индия е правило, че жената сяда на масата след мъжа или на отделна маса. И макар в семействата на интелигенцията това вече да не се спазва много строго, за колонел Арора това не важеше – той се нахрани първи и си легна! Към полунощ почти бяхме готови да сядаме на масата. Бъбрихме си коледни истории. Разменихме си подаръци. Децата ни поздравиха с „Тиха нощ, свята нощ“. Изпяха я на няколко езика. В училище учат всяка година по един нов език.

Когато посрещахме Коледа у нас, в Стара Загора, пожеланията в баницата с късмети ги писах аз, като се бях постарал да обхвана желанията, скрити и явни на присъстващите: за дъщеря ми, тогава кандидат-студентка, написах обучителни наставления; за Иванка, която си търсеше нова работа – нещо окуражително, че трябва да се бачка, все пак; за себе си, току-що бях защитил докторат, листчето беше – „Напред, науката е слънце“; за Прити, жената на Раджеш, за която също бяхме приготвили късметче и която Раджеш много искаше да дойде тук – „Ще е хубаво (pretty) Прити (Priti) да е с нас“; а за Раджеш, тъгуващ за вкъщи – „В Индия ще се завърнеш ти“.

В полунощ завъртяхме баницата и изтеглихме късметите. Всичко се беше объркало, както винаги става, но това, което ни се падна, се сбъдна, точно както бе предсказано. На Прити се падна обучението и скоро разбрах, че е записала някаква магистърска или докторска програма. (Прити за разлика от повечето индийки ходи на работа.) На Иванка се падна да бъде красива и аз така ѝ викам до ден днешен. На Лина се падна „Напред, науката е слънце“ и следващите шест години тя се гърчи под палещите му лъчи, овладявайки медицинските знания. На Раджеш се падна работата и наистина, когато се върна в Индия, той смени работата си, като се премести на някаква доста висока позиция в Министерството на отбраната. На мен се падна да ходя в Индия. И тогава Раджеш в коледната нощ заяви: „Трябва да дойдеш в Индия!“ Изпих, още една чаша ракия на екс и отговорих: „Добре, отдавна мечтая за това!“